Има дати в историята на всеки народ, останали единствени като осем хилядници на човешкия героизъм, ставащи все по – високи с течение на времето, издигащи се в космическата безкрайност на вечния стремеж към свобода.
3 март 1878 г.

Този ден трябваше да дойде!

След стотиците хиляди дни потънали в блатото на игото, след хилядите загинали – известни и неизвестни синове и дъщери на един народ, непримирил се столетия с ярема, след стотиците “луди глави”, зарязали челяд и дом, поели из “таз тежка чужбина” заради една идея, запалила в тях неугаснал пожар, след десетките опити да бъдат отхвърлени ръждясалите букаи на робството.

Този ден трябваше да дойде!

Свободата трябваше да се роди!

Свободата! Тя не бе подарък.

Тя бе зачената в сладката, кратка хайдушка волност, бе носена в дисагите на Матей Миткалото, бе покръстена с пищова и камата на Левски, споили се в Христово разпятие, бе написана на барутния хоризонт на епохата със сабята – перо на Ботев!

Тя трябваше да се роди!

Трябваше да се роди един Бенковски и да я поведе с едно знаме ушито в потайни доби, милвано от момини пръсти и целувано от попукани мъжки устни.

Тя запалваше огъня в сърцата, умираше разкъсана от страхливата паст на малодушието и предателството, изгаряше в пламъците на Перущица, потъваше в зловещото, мъртвешко море на Батак, възкръсваше набучена на турските щикове, осветявана от кървавия знак на ятагана.

Един малък народ раждаше титани! 

Свободата!

Тя закали българското черешово дърво и го направи по – здраво от круповската стомана на турските топове.

Тя заложи тънките пушки бойлии и шишанета на, слабите женски плещи, босите детски крака, поели товара заедно с мъжете по пътя в похода към заветната цел.

Заложи на ентусиазма, любовта, опиянението! И спечели!

Свободата!

Тя вдигаше ръката на бащата над главите на невръстните му деца.

Тя повтаряше с умиращи уста – “Сам съм, други няма!”

Тя покри разума с воала на лудостта, изправи ръст от пепелищата, извиси се над хилавата анадолска жестокост и поведе един народ, разбрал, че ней е нужен не екзарха, а Караджата!

И тя тръгна! Размъти водите на “тиха, бяла Дунава, целуна напоената с кръв и пот земя и я приготви да приеме нова пот и кръв… извика “Здраствуйте, братушки!”, накичи със здравец барутни дула, поднесе сол и хляб – скъпа гозба, на дваж по – скъпи гости!

Свободата!

Тя трябваше да се грее на барабанния огън на плевенските турски батареи, да вдишва барутния въздух на старозагорските, кървави боеве, да стиска с безчувствени пръсти пушката и дори полузамръзнала, полусляпа от снежната виелица да съобщава – “На Шипка всичко е спокойно!”

Свободата!

Трябваше плътта и да стане по – корава от кремък, хилядите и сърца – огнища да се слеят в пожар огромен, осветил връх чутовен и велик – ПОБЕДА!

Висока бе цената на тази победа…

Хиляди, хиляди, хиляди – останали в злокобния кадър на бесилките, пронизани от куршумите, покосени от неутолимия за кръв ятаган, вилнеещ в осветената от изцъклени човешки зеници нощ. Нощ изпълнена с предсмъртни хрипове и придружавана от зловещия звън на диарбекирски окови, от стенанията на изгарящите под палещото слънце на пустинни беломорски острови – зандани, нощ изпълнена със суровия тропот на стиснати хъшовски юмруци, нощ пълна с песни на прокудени, умиращи и смазани от труд и унижения!

Свободата!

Тя трябваше да се роди!

Трябваше два народа да си подадат ръце, да заживеят с една душа и сърце, да споят с кръвта си гранита на българската твърдост с кехлибара на руската щедрост.

Трябваше едно знаме да погубва с безценността си своите носители, да преминава, ту в български, ту в руски ръце, да плющи с окървавени криле, да се носи над живи и мъртви, да се развее на един връх, що цяла България гледаше!

Един връх по който не бива да се изкачи никой безразличен!

Шипка!

Най-високият връх, който тя избра. Застана с разпилени от снарядния огнен вятър коси, оглушала от воя на куршуми и агонизиращи викове, но виждаща сред пламъците на цяла България, сред морето от смърт раждането на живота!

В лятната мараня, над белите като кости камъни трептят един руски войник и един българин. Стиснали почернели от барут и попукани от жажда устни, вкопчили ръце в парчето скала над главите си вперили очи в бездънната синева на далечината! Свободата! Тя трябваше да дойде!