„Преклонена глава сабя не я сече“. Лицемерие. За позитивен чак до наивност човек като мен тази дума е твърде силна. Обида. Вярвам, че хората може би понякога са принудени да бъдат лицемери от обстоятелствата, но всъщност въобще не са такива. Вярвам, че всеки би бил искрен, откровен и истински, стига да му бъде дадена възможност за това.

В това вярвам АЗ.

А реалността сякаш е доста далече от тези мои идеалистични, наивни представи.

Често ми казват, че съм оптимист чак до глупост.

И лицемерието е един от случаите, в които предпочитам да си слагам толкова тъмнорозови очила, че през тях да не прониква нито грам реалност. Способна съм да бъда реалист толкова, колкото и риба да свири на пиано...

Пък и лицемерието има твърде много измерения, случаи, подслучейчета и изключения, че е много трудно да да бъде вместено в точни граници. В литературата героят - лицемер е винаги толкова раболепен, подлизурко и дори откровено глупав, че е страшно лесно да бъде осмян. Но в реалността лицемерието е изкуство, което не се отдава на всеки. И често жъне много повече успехи и похвали, отколкото понякога болезнената искреност.

Въпреки ясната Божа заповед „Не лъжи!“, съвсем удобно сме създали термина „благородна лъжа“. Защото изключения много. По същата логика, няма ли и „благородно лицемерие“

Надали.

Въпреки, че доста неща, които ни изглеждат съвсем обикновени, биха могли да бъдат сметнати за лицемерие.

Например не са ли лицемерни голяма част от ученическите есета – пишеш по схема, употребявайки съвестно и дословно думите на учителя и на разни авторитети, борейки се за оценка и одобрение.

Лицемерие?

Не е ли лицемерно човечеството, горило на клада, преследвало, разстрелвало, разпъвало и измъчвало толкова Апостоли, откриватели, светци, писатели и поети? Убивало ги, за да ги славослави и оцени по-късно. Много по-късно. Лицемерие?

Не е ли безкрайно лицемерна и българската действителност, толкова бързо забравила кораба „Ванеса“, река Лим, Бяла, „Индиго“...? Прекрасни примери за тази българска действителност са и поговорките „Никой не е пророк в собствената си страна“ и „Преклонена глава сабя не я сече“. Реализъм? Непукизъм? Лицемерие?

Може би ще прозвучи твърде необосновано, безпочвено смело и дори еретично, но не е ли донякъде лицемерна и една религия, която за да създаде своя Бог, трябваше първо да обругае и разпне? Някакси твърде лесно и естествено хората успяха да преминат пътя от лавровия до трънения венец, от „Осанна!“ до „Разпни го!“. Лицемерие?

Все пак, ако ги нямаше дребните душици, подмазвачите и лицемерите...как щяха да изпъкнат героите?

Мисля, че писах твърде много и не точно това, което би трябвало да бъде прочетено в есе с такава тема. Може би една блудкава историйка как съм била предадена от лицемерна приятелка, но доброто съществува, ето, на, аз съм толкова добра и съм простила, а лицемерието е толкова лошо, щеше да свърши по-добра работа...Но подобно на „опитите“ на Монтен, и аз просто експериментирам – вземам темата, думата, опитвам нагарчащия й вкус и се чудя... Питам се – не би ли могло лицемерието също да се нареди сред най-естествените човешки инстинкти? Защото човек се изправя на два крака, научава се да пали огън, да работи... и да се прикрива. Надали след естествения подбор оцеляват най-честните, иначе не биха били такава рядкост. Оцеляват тези, овладели до съвършенство мимикрията на лицемерието. От маските, през салонното сплетничене до наглото раболепничене и откровеното подмазване, лицемерието е толкова дълбоко вкоренено в душите ни, че наложи ли ни се да пишем или да разсъждаваме по тази тема, в крайна сметка ще ни се наложи да осъзнаем едно. И то е, че не можем да хвърлим камък в блатото на обществото, порицавайки лицемерието му, без да се опръскаме до ушите с кал. И да се усмихнем лицемерно, правейки се, че нищо не е станало...

Все по-добра ми се струва идеята да задраскам всичко, написано до тук. Есето ми би трябвало да се състои само от една дума и от един препинателен знак!

Лицемерие?

Защото в крайна сметка се оказва, че всъщност без лицемерие не бихме имали религия, богове, герои, велики поети, писатели, идеалисти и национален цинизъм.

Оказа се и че на думичката лицемерие най-много й отива въпросителен знак...